Дойдох си в София. Върнах се в София. Пристигнах в

 

Дойдох си в София. Върнах се в София. Пристигнах в София. 

Има разлика, нали?

Заради петъчната среща в Момчилград съм в София за няколко дни. Въпросът е пристигнал ли съм си, върнал ли съм се, тука ли съм. 

Предишните пъти едвам устоях София. Часовете просто ми късаха нервите и бързах да потегли за село. 

Днес София ми се видя смирена, някак равна, успокоена и отчуждена от мен. 

Като слезех от автобуса и стъпех на гарата в София в миналото, усещах, че земята ври, че е топла, че ме чакат толкоз доста неща. И тичах, и бързах да ги свърша, да ги видя, да ги изрецитирам… Бързах да вземам участие. 

Е този номер с участването напряко ни побърква. Все ни се ще да участваме. Ако не сме в ложата, най-малко да сме на първите редове. Ако името ни не е знаме, най-малко да се загатва.

Не ни стига, че участваме в живота, ами желаеме да сме и в неговите случки. Мами ни самите ние да сме преживелица. 

През тия две години, в които съм в Гложене, постепенно, само че несъмнено слязох в бунар. Усещах по какъв начин се спускам надолу, по какъв начин гласовете от повърхността стават все по-слаби и по какъв начин изпод свети вода. В кладенците обаче има кофи за вадене на вода, нали знаете. И тия кофи някой път дружно с водата могат да извадят потънало изображение, изгубено изображение. 

Поне 100 пъти съм писал за рибите, които тичат да си хвърлят хайвера в родните ручеи. Мога да подсигурявам с клетките си, че има такава неразбираема магнитна магия – магия на молекулите в ручея, която те тегли натам. 

В къщата на село от дълго време не мирише на татко ми, не мирише на неговата теменужна пот, не мирише на неговата изкъпана коса, на униформата му не мирише.

Не мирише и на майка ми, не мирише на манджите ѝ, не мирише на подправките ѝ и на тая суха мента, с която тя изпълни цялата къща. Не мирише и на несвършващите ѝ и неразбираеми сънища и отплувания– на нищо такова не мирише, тъй като всичко това към този момент е в мен. И ме бута надолу в кладенеца, и ме дърпа нагоре – към земята и пръстта.

В село кладенци няма и щеше да е по-точно и вярно, в случай че дам образец с някоя бездна, с някоя яма, тъй като в Балкана и към нашето село кладенците са във тип на ями и пещери. И като си затворя очите и си показва какъв живот има под краката ми, свят ми се завива. 

А в София през днешния ден ми е прелестно, умерено. Не мисля за книги, за министър председатели, не мисля за изложения. Всичките ми уговорени срещи са с лекари. И все пак ми е прелестно и умерено. Градът не ме натоварва, не ми пръска слепоочията. Просто съм пристигнал тук на екскурзия – на екскурзия, за която знам всичко. Освен едно – какво следва и какво ще бъде по-нататък. 

Не може да се живее без хора. И не може да се живее без природа. И не знам докога ще вървя ту в природата, ту при дребното си останали родственици и другари. 

Нещата би трябвало да се сменят и да се усещат сетивно, да се посочват. Вчера бях безусловно пийнал от порасналите за два-три дни треви на село. Боже, какъв брой зелено видях по тях, какви нюанси на зеленото, каква светлина по зеленото. Видях зелено, което блика, което е младо зелено, детски зелено, любовно зелено. И видях един фазан – пъстър и хубав, да лети над зеленото и опашката му да се потрепва дълго. Да потрепва и да стои леко настрана – хубостта постоянно стои леко настрана.

Днес в София природата се беше скупчила сред блоковете, завъртяла се беше в кръг от цветя, от цъфнал здравец, от детски люлки. Преди години май месец напряко пощурявах и като си пийнех вечер две-три водки, тичах като вманиачен с дъщерите си да късаме скритом рози из квартала. Вземах едни ножици, режехме и крадяхме рози и девойките – хем изтръпнали, хем щастливи, с убодените си пръстчета качваха розите в асансьора и тръгвахме към деветия етаж – те щастливи и замаяни, аз – пийнал и зашеметен – от рози, от пролет и от бесове.

Днес не видях никакъв наземен градски превоз. Транспортът се беше стопил и беше липсващ. Разбрах, че пенсионерската ми карта за пътешестване с понижение важи чак до месец октомври и че чак до месец октомври мога да пътувам и подземен на София, и над земята ѝ и че мога да вървя и да се връщам, и да виждам реките и тревата на село най-малко до октомври. И по-късно отново и отново. 

Защото не може без нищо. И тъй като към този момент нищо не стига. И тъй като всичко свършва на дъното на кладенеца, където са водата и отраженията. И другият завършек на света, и другото начало.

Николай Милчев